Мел Гибсън - падането на един герой

Четейки статията за развода на Мел Гибсън ме наведохя някои размисли, които ми се искаше да споделя в блога си. Бях разочарован, когато преди 2-3 години се появи информацията за пиянското каране и при появата на слуховете, че ще се раздели с жена си. Невероятно, човекът направил може би най-великият филм за последните 12 часа от живота на Исус Христос на земята, се проваля по такъв начин в личния си живот. Искреното му посвещение като християнин, създаването на филма и дългогодиншият му брачен живот говореха за една различна личност, открояваща се от останалите холивудски звезди, за които разводите и пиянските истории са всекидневие.

Ужасно е да наблюдаваш как велики личности пропадат заради греха. Библията ни говори и за такива хора - Самсон е най-яркият от тях. Започнал страхотно, имащ невероятна дарба от Господа и сила, но грехът проваля цялото му служение. Бог беше призовал Самсон да избави Израел от филистимците, но се беше поддал пред красотата на една филистимска проститутка. Човек с огромен потенциал, който обаче беше съсипан от греха. Повече за Самсон може да прочетете в книгата Съдии от 13 до 16 глави включително. Утешаващото за Самсон и Мел Гибсън е, че все пак са послужили за Божието дело. За Самсон можем да прочетем в Евреи 11:32-34:

И какво повече да кажа? Защото няма да ми стигне времето да приказвам за Гедеон, Варак, Самсон и Ефтай, за Давид, още за Самуил и пророците,

които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затваряха устата на лъвове,

угасваха силата на огъня, избягваха острието на меча, оздравяваха от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски.

Искрено съжалявам за Мел Гибсън и семейството му, ще се моля за него и се надявам, че този мъж ще се покае за греховете си, докато е време. А още по-хубаво би било, ако всъщност направи всичко възможно, за да запази брака си, преди окончателно да са подписали документите. Бих го посъветвал да изгледат заедно с жена си филма Fireproof. Може да му даде някои добри идеи.

I have a dream...

Гледам прожектирания екран пред себе си и усещам как очите ми бавно се затварят под думите на лектора. Не, не че лекторът е скучен, нито съм на някаква ужасна лекция. На обучение съм, но каквото и да ми се говори, рано или късно, се стига до момента тялото ми да си иска своята порция сън.

Сън ... вълшебна дума, изпълнена с мечтание и копнеж, водеща към полетата на почивката и спокойствието, съставляваща неотлъчна част от живота на човека и всички живи същества на земята.

Често си мисля за съня, а напоследък и си мечтая да му отделям повече време. Някои хора не могат да спят, а аз мога, но нямам възможност. Не знам кое от двете е по-лошо. Може би първото...

Сън – толкова необходимо и сякаш луксозно преживяване напоследък. Обаче става още по-луксозно обратното – липсата или по-точно подтискането на съня. Горкият, опитвам се да го удавя непрестанно с кола, кафе, да го уплаша със студен душ или да го пренебрегна със задачки, задачки, задачки... Сякаш съм влязъл в един кръговрат, от който няма излизане, а тялото ми търпи, но докога ли???

Снимка: http://americancopywriter.typepad.com/photos/uncategorized/2008/03/05/sleep.jpg

Работата, ех, работата

Наскоро ме съкратиха от неправителствената организация, за която работех повече от година. Замислих се какво бях направил за периода, който прекарах на това работно място. Имаше ли нещо, което да мога да запомня от него? Развих ли някакви умения и компетенции? Трудно ми е да преценя какво успях да постигна. В личностен план мисля, че имаше много хубави моменти - раждането на дъщеря ми, на което успях да присъствам, последвалите грижи и помощ за жена ми. Опитът ми да завърша окончателно образованието си не беше напълно успешен, но поне е с няколко крачки напред в програмата, за разлика от преди. От гледна точка на кариерно развитие не успях да установя на какво ме научи работата там. Дори имах чувството, че съм вървял назад в развитието си. Дейността, която извършвах бе единствено и само, за да изкарвам пари за семейството си, но не и за да имам някакво посвещение или вдъхновение. Позицията ми не изискваше кой знае каква креативност, но въпреки това положих усилия да опростя и направя работата по-лесна и бърза. Всякакви други новости и идеи за проекти обаче биваха пренебрегвани или просто се възприемаха като заплаха. В момента, в който ме уведомиха, че ме съкращават, заради дълговете на спонсориращата организация, реших, че това е моментът, в който явно вече трябва да си тръгна. От една страна, аз исках да напусна. От друга не можех да си намеря добре платена работа за нивото на познания, което притежавам. Подуха обаче вятърът на промяната и дойде време да си тръгна.

Намерих един проект, за който да работя и ми харесва - разучавам нови неща като Фотошоп и подобни, с които никога не бях работил досега. Започнах повече да чета за онлайн маркетинг, за социалните мрежи, за блоговете... неща, които до този момент имах време да изучавам, но сякаш меланхолията от работното място ме беше захванала.
Заплатата е по-малко, в сравнение с предишната работа, но от друга страна има вдъхновение, желание за работа, приемат се нови идеи, стига да бъдат изказани и аргументирани.


Замислих се - какво е работата за мен? А каква трябва да бъде? Изобщо каква е целта на труда? Дали не е просто едно бъхтене за едната заплата или е нещо повече

В Библията, Божието Слово, пише интересни неща за труда. Има много стихове говорещи за работата в Притчи Соломонови. Ето един от тях, който ме наведе на размишления:

Душата на ленивия желае и няма, А душата на трудолюбивите ще се насити. (Притчи 13:4 )

Излиза, че трудът (работата, службата) дава някакво удовлетворение на трудещия се. Т.е. има повече заложено в него, отколкото обикновеното снабдяване на нужди. И в действителност, не сте ли изпитвали задоволство от една свършена работа, върху която сте се трудили доста време? Авторът на притчата говори за насищане на душата на трудолюбивия. Аз лично като се сетя за хранене на душата, най-вече си представям да прочета някоя книга или част от Словото. Същото това Божие слово обаче ни казва нещо друго - трудът насища душата.

В такива моменти, когато съм на кръстопът често си задавам въпроса - "Господи накъде искаш да отида?". Напоследък все си мисля, че питам Бог, но не го слушам, а ходя, където си поискам. Сякаш съм изгубил онази твърда увереност в онези неща, които не се виждат (Евреи 11:1), а пътят е когато "faith will rise as we wait upon the Lord" (вярата ще се увеличи, докато чакаме Бога).